Най-добрата майка!
С наближаването на новия месец и „празника на любовта“ – една дата от календара, която вече се натрапва от тук и там, съзнателно или не, мисля за любовта. Макар да не припознавам Свети Валентин като наш празник и цялата еуфория около него да ми е чужда и някак изкуствена, все пак празнувам любовта. Така и трябва, във всеки ден!
За мен любовта е грижа, на първо място. Грижата за щастието и благото на обекта на твоята любов. Да се чувстваш ценен, да бъдеш сред основните приоритети на човека, с когото я споделяш. Да съумееш да поставиш „ние“ над „аз“, независимо дали става въпрос за любовта като част от двойка, част от семейство или майчината любов. Това е и любовта, която мен ме кара да бъда по-добра, да инвестирам в това да бъда по-добър човек, за да мога да бъда по-добър партньор, дъщеря или майка. До момента не съм публикувала пост, който да ви покаже тази моя страна и как се чувствам аз като родител на едно бързо растящо 6-годишно момиче, изправена пред предизвикателствата да не сломявам нейния характер, да запазя нейния дух, тази така забавна детска мисъл, която постоянно превключва от едно в друго, радвайки се на късмета си да съм майка на едно много активно дете с различни интереси.
Много често изпадам в състояния да не знам къде е границата между това да имам едно щастливо, задоволено дете и да имам едно щастливо, но възпитано дете. Кога детето става глезено? Кога не оценява вниманието и даденостите в семейството? Кога вниманието пък бива недостатъчно, защото насреща си трябва да има възпитател, а не приятел? Всички тези въпроси са постоянно в главата ми, защото най-големият ми страх е свързан с това в желанието си да възпитам детето си, да му дам добър пример, да не се окаже, че насреща си то има една майка, която е по-студена, неразбираща, нямаща време да му обърне подходящото внимание.
Предполагам, че тези от вас, които са родители се сблъскват с тези проблеми и тези въпроси или пък, може би, в забързаното ни ежедневие рядко ни остава време да разсъждаваме върху тях. Ако срещаме трудности, да намерим подходящата литература, която да ни помогне или пък, дори да се обърнем към професионалист за консултация. Аз лично нямам резерви спрямо подобни подходи. Смятам, че по-голямата грешка е да не признаваме страховете си и да прикриваме проблемите, вместо, когато се чувстваме несигурни да ги споделяме с правилните хора и да търсим решение и подход към това да намерим нашето спокойствие, да се чувстваме удовлетворени относно действията си като родители и в същото време да създадем една благоприятна обстановка, намирайки правилното отношение и подход към нашето дете.
Чувала съм старите хора да казват „малко дете, малки проблеми“. Когато детето ми беше бебе и ежедневието ми беше памперси и кърмене, тогава не разбирах какво имат предвид. Но с подрастването и навлизането на детето в една по-специфична възраст, на каквато е дъщеря ми в момента, в предучилищна, това се усеща. Чувства се достатъчно пораснала, за да смята че разбира нещата, а в същото време все още е дете. Все още ежедневието й преминава в детската градина, а само след няколко месеца ще бъде вече на ученическия чин, където отговорностите и задълженията ще са други. Трабва да се намери начин да се задържи вниманието й, да е спокойна и подготвена за новата среда, заобиколена от други подрастващи деца, вече на различни възрасти.
Това вътрешно и мен ме кара да се питам дали до момента сме подхождали правилно към нея относно възпитанието и грижата й. Задавам си въпроси кога трябва да спрем с прекаленото обгрижване, защита? Кога вещите, с които засищаме децата стават в повече? Редно ли е след приказката вечер да оставам при нея, за да се чувства спокойна или напротив „вече е голяма“? Редно ли е да се купува всичко, от което „детето има нужда“, когато реално има нужда най-много от вниманието ни? Ника, например, обича да сглобява, да лепи, да изрязва. Затова често в книжарница съм изправена пред предизвикателството дали да купя поредния комплект за подобни занимания, които тя все още приема като игра, като награда, като даденост. За мен като родител, обаче, това е занимание, това е творчество, това е възможност тя да развива своята финна моторика, техническа мисъл, да се изяви по различен начин. Но купувайки поредната подобна игра за нея това е даденост, пореден жест от страна на мама за удовлетворяване на нейните нужди. Често си задавам въпроса – къде се размива тази граница, къде трябва да поспрем, да намерим време да наблюдаваме детето? Кога трябва да го оставим то да бъде по-самостоятелно и самодостатъчно? Доколко трябва да участваме и ние в играта, за да го насочим, за да му помогнем? Защото се сблъсквам с този проблем, че тя свиква да съм около нея и когато срещне трудности разчита на моята помощ, а когато ме няма се ядосва. В същото време, ако ме няма е по-полезно за нея, за да направи опит повече от веднъж, преди да се откаже.
Тъй като блогването е не само споделяне, но и търсене на реакция – споделете и вие. Имате ли подобни страхове и мисли, свързани с възпитанието на децата ви? Кога са се появили? Това свързано ли е с вашето лично усещане като майка или беше провокирано от реакция на детето ви?
В днешно време сякаш по-трудно се възпитават деца. Чувам от по-зрели родители и близки какви сме били нашето поколение като малки, колко по-кротки сме били, как не сме преговаряли и т.н. Но смятам, че децата в днешно време са много адаптивни, много бързо развиващи се. Мисля дори, че на тази възраст около 5, 6, 7 години изживяват някакъв вид пубертет. За момент дори е стряскащо, виждайки колко са сензитивни, умни, адаптивни и бързо реагиращи децата днес, в дадени моменти по-адекватни дори от възрастните. Така, че предизвиквам тези от вас, които са родители да споделят своя опит!
„Майчинството: цялата любов започва и свършва там.” - Робърт Браунинг
Ако сте в движение и не можете да прочете, вече може да слушате тук:
