Не трябва много, а само точно толкова, колкото трябва...

За всяко нещо, което ни вдига сутрин от леглото, движи през целия ден и ни прибира вечер там, където са хората, които ни чакат, не трябва много. Трябва точно толкова, колкото да не се питаш защо, дали, ако и кога. Защото действието тежи, когато питанките са много, когато инатът е завоалиран в его, когато не разбираш, че това, което правиш за другите, го правиш за себе си.

Не трябва много, а точно колкото трябва,

за да напуснеш работа и да признаеш пред себе си, че си се оставил на течението;
да престанеш да вярваш на познатото и да повярваш в себе си;
да рискуваш да полетиш, незнаейки дали го можеш, и това…
А нима забравихме, че преди години и другите неща не ги можехме, но ги искахме.
В един момент принадлежиш на Понеделника, на годината, която те е вкарала в своята календарна рамка и сякаш сама пише плановете, а ти ги следваш.
Къде отиде онзи смях, заради който се обръщаха в заведенията, къде отиде онази любов, която ти даваше крила, а все още не се беше научила да ходиш, къде са мечтите, които чакат на опашка за сбъдване?
Кое тежи повече - да бъдеш за другите или да бъдеш за себе си?
Отоговорът не е зад ъгъла, не е и в утрешния ден, оправдан с думите “утрото е по-мъдро от вечерта”, защото често да измислим оправдание е по-лесно, да си кажем “ама то така трябва“, да намерим причина и пречка…, преди да признаем, че всичко е в нас… че, всъщност, утрото сме ние и всеки миг, в който борим тъгата с усмивка, подтискаме егото и ината с любов, а щастието пазим, защото то не се търси, то върви ръка за ръка с нас като сянка, като камъче в обувката ни (което да напомня за себе си), като слънчев лъч или красива дума. То не винаги е там, накъдето гледаме, но винаги, винаги го има.

Защото... защо ни е да сме умни, щом не разбираме хората, които обичаме?

защо ни е да сме красиви, ако все се оглеждаме в криво огледало?

защо ни е да сме силни, щом толкова ни е страх да сме слаби?

Защо ни е да сме тихи, когато никой не чува, когато сме шумни?

защо ни е да сме, щом за себе си не сме?!