Think less, try twice, live out of the box - извън рамката на собственото ни мислене
Около Нова година някъде, попаднах на това как вече е време да живеем извън главата си и рамките, които сме си поставили... Това ме накара да се замисля и си дадох най-ясната равносметка, всъщност това е, което най-много искам. Запитах се доколко желанията и начина ми на живот, усещането ми за това как живея всъщност се случват наяве, извън главата ми. Всеки от нас мечтае нашироко понякога, в други случаи от забързаното ежедневие и уморени от деня, направо заспиваме преди да сме имали време да обменим и няколко думи с хората около нас.
Това ни кара да се чувстваме като човечета в нечия електронна игра, чието съществуване е предопределено от качествата на управляващия ни играч. А забравяме ли, че това сме ние?
Замислих се, че понякога тези неща, които ни вадят от играта са много малки, други са големи (измерени според възможностите на всеки и личния ни житейски опит), но те наистина трябва да бъдат уважавани действия от самите нас, защото само ние си знаем какво ни е коствало излизането от зоната на комфорт или точно този опит да излезем от главата си и да живеем.
Елементарни примери от моята изминала година се завъртяха в главата ми успешни и неуспешни, а ако се бях замислила по-дълбоко щяха да излязат още много.
През февруари, скоро завърнала се на ските, след над 17 години не практикуване, в момента, в който попаднах на пистата директно отидох на лифта и се качих до една от пистите без да знам дали ще успея да сляза и как. Но си казах, че щом съм там значи го искам и само липсата на смелост и страха в главата ми спират уменията ми да се справя. Не беше лесно, хвана ме страх, краката ми трепереха, не знам как, но спуснах тази писта. След това си дадох сметка, че искам да карам отново и това трябва да стане с помощта на учител, но тази година вече няма да съм в ролята на зрител.
Месеци по-късно напуснах работа, в която растях, заплатата ми също, но имаше неща, които ме демотивираха почти ежедневно. Върнах се назад към сектор, който смятах, че скоро няма да обмислям, но сега се чувствам на мястото си, независимо дали е моментно или дългосрочно, рискувах и вместо да се питам дали, как и какво ще стане, го направих, с убеждението, че в крайна сметка моето професионално развитие зависи основно от моите качества и надграждането им.
Един по-скорошен пример, в който не рискувах и е съвсем елементарен, но също в подкрепа на факта, че нещата са или-или, или се впускаш или приемаш, че ще бъдеш зрителят на пързалката, в компанията, в работата си. През декември отново отидохме с Ника на ледената пързалка във Виена с идеята, че този път ще падаме, ще ставаме, но ще се пързаляме. Е, не! На място си казах, „тук не отговарям само за себе си, а и за детето… ами, ако някой ни бутне… ами ако се изпоти прекалено и изстине докато се приберем“. Тези мисли, макар и обосновани донякъде от позицията ми на родител, ме накараха да изпитам разочарование. Разочаровах самата себе си. Защото другото ми аз, което иска да живее, не просто да съществува щеше да направи друго. Да отдели време само затова, да подготви дрехи за преобличане, да се научи да кара кънки, за да може да е опора за детето си или да го пусне само с друг по-опитен от мен придружител.
С това искам да кажа, че извинение, за да не живеем пълноценно винаги може да се намери, но не трябва. Трябва да има решение как да го направим. Колкото и да е трудно след време, когато от нас зависи семейство, деца, родители. Самата аз още чувам думите на мъжете около мен (не, не са били много, баща ми и бащата на Ника са ми достатъчни за това), които казваха „вече си семейна, вече си майка, вече трябва да си отговорна…“ или „живей в реалността, не в мечтите си“, но някак си мисля, че различно сме тълкували това.
За всеки изживяното време е пълноценно по своему и това се оценява по различни начини, често дори не се уважава по начина, по който ние очакваме или виждаме нещата, но затова се раждаме и умираме сами, защото сме различни и независими. Не се раждаме по двойки, нито с децата си умираме. Понякога ще бъдете наречени егоисти или ще загубите приятели, но това да не загубите себе си е много по-важно, защото повярвайте ми,
няма човек, който да ви обича и да иска де ви принизи, обезличи или демотивира.
Хората около вас трябва да са сродни на вас по енергия, но дори и да се разминете с някого, важен за вас по пътя си, не тъгувайте, в живота всичко се изчерпва с времето, но ако трябва или когато енергийно отново сте на една вълна, със същите тези хора може и ще се намерите отново.
Има много книги и теми, в които ако задълбаете ще намерите посоката. И при мен в момента се случва това. Не всички практики, които работят за някого ще работят за вас. В желанието си да случвате живота си няма как да избягате от личните се убеждения, чувство за самосъхранение и възможности. Това е дълъг процес, в който трябва да вярвате и да работите много и постепенно да надграждате себе си.
Не се оценявайте според успехите на другите, всеки постига свое съвършенство, после го забравя и тръгва да преследва нещо друго, това е доживотен романс, но не спирайте да се грижите за духа си, за себе си, за своето Аз.
Дори когато сте във фазата, в която все още четете, търсите и пътят ви се вижда далечен, с много препятствия, но винаги има пътеводна светлина, въпрос на нагласа е да не спирате да я следвате. Бъдете честни, чисти и вървете напред в стремежа си към точно това съвършенство, баланс и спокойствие, което отговаря на вашите лични нужди.
Знам, че този пост не казва много, но има неща, които всеки от нас търси и понякога точно такива текстове са отваряли и моите очи за нещо важно, което присъства около мен, но не виждам. А в момента, в който си отворим очите за това, което чака нас, следват едно след друго още и още такива случвания, към посоката, в която трябва да вървим.
За целта прегледайте програмата на места като Metta space, 2Health Hub, Santosha, Yoga Vibe, Yoga Mandala и др., където може да се насладите на женски кръгове, йога практики и медитация, да изследвате женската си енергия, да научите повече за тантра, еротика, женски център и други теми, които може и да са или не са вашите. Може просто да попаднете на някой филм или книга, които да отключат нещо във вас. Да посетите солна стая, да споделите или да заредите енергия, да направите флотация. Да си купите билет за място, което просто е попаднало пред очите ви, без да знаете с кого ще отидете. Да направите пътуване сами – до някое забравено българско село, за щастие имаме много красиви, които ще ви докоснат и ви чакат; до язовир Душанци, който е прекрасно място за усамотение и медитация; до непознат европейски град, както обичам да правя аз или директно към Индия. Не пропускайте да четете детски книжки на децата си, в тях има толкова мъдрости. Слушайте музика. И не спирайте да се усмихвате, дори когато ви е най-тъжно, дори и на моменти да изглеждате налудничаво като Хоакин Финикс в Жокера.
2019-та година беше най-скучната, но и най-лудата в живота ми. В журнала, който попълвам от декември насам, имаше въпрос „Кой е вашият преломен момент?“, е този е - момент-година или две не знам. Но не спрях и не спирам да се усмихвам.
Споделям книги по различните теми, които могат да са ви полезни според мен и два сайта за разнообразие. По изброените теми има не малко подкастове, ако предпочитате да слушате. Самата аз още свиквам да слушам, но започнах с този на Опра Уинфи и Екхарт Толе по книгата му, която по-долу също споделям. А самата Опра също има книги за душата. А ако искате да слушате книгите, може да ползвате Storytel или Blinkist.
